кандид

якко едва ли подозира през какви времена/неща преминава чадърът, който ми остави, преди да отпраши към барселона. въпросният чадър продължава да ми е много скъп, макар да е най-обикновения чадър, който съм виждал и да съвпада едно към едно с този на карли. плюс че днес се попрецака с всичкия вятър и дъжд. последният спря точно преди да вляза в студиото.

като част от случайните си изводи, мисля че малката българия, която напуснах преди година и половина, и в която в момента хората не разбират как не мога да се прибера (без това да проима трайни неприятни последствия за мен), страда. да речем, че съм свикнал с нихилизма навсякъде, но той не се усеща въобще така, както когато се взирам в мястото отвън.

в юкей управляващите са цинични, но в бг са некултурни. на народа не му дреме, затова и не ходи на избори. пенсионерите избират лицата, които по-късно вкарват мястото в грижи. не казвам, че не правят добри неща, обаче ако юкей ме научи на едно, то е, че добри неща могат да се правят за три пъти по-малко време, с три пъти по-малко усилия.

това, което не успявам да обясня е, че възгледите ми не задължително си противоречат с идеята, че никой няма да свърши нещо вместо самите хора да вземат да го направят. естествено, спасяваш се сам ако искаш нещо. обаче затова в съвремието си, хората се обединяват зад идеи и поверяват някому да представя интересите им и да дърпа в избраната от тях посока, докато те са заети да обръщат парите с които се търкаля цялото място. лесно за всички, без значение от кои си. в съвремения вариант на глобалното село обаче, да кибиш като теле в собствената си кошара и да си горд от това не е моя начин на живот. а всичко което искам е избраните от баба ми и съседката да не ми пречат да се запознавам с новите си приятели, да живея и работя сред тях. най-вече не искам да видя старите си приятели да ми говорят 'ама ти да не очакваш нещо от някой?'.. незнам как да определя това мислене.

очевАдно, има два пътя: 1. движиш напред, 2.обръщаш се назад/настрани и хвърляш камъни в чуждите градини/прозорци. всички, с изключение на япония, виждам да правят 1+2. ако някой ме попита какво очаквам от тези, от които всеобщото мнение е, че не бива да очаквам, то отговорът е - да пазят градинката и прозорците (ако няма да правят нищо друго). останалото ще свършим сами, отделния човек следвайки своите и на групата интереси. не виждам необходимостта от примери.

предубедеността ме тормози. от известно време общия ми език се ограничава или до чужденци или до българи живеещи в чужбина. с останалите рано или късно възниква някоя грижа, от която остава да ми горчи.

да речем че проблема е в мен.
да обаче тоя път няма да стане. всеки път, когато ме попитат за страната ми, казвам едно и също: чудесно място, кофти манталитет у хората, отвратителни политици. 1+2+3 = мястото където хората искат да направят нещо, но няколкостотин предварително избрани да им помагат хора, всъщност им пречат, замазват им очите и, за една стъпка напред, внасят десет стъпки хаос и неразбиране. натоварените с това да наблюдават и държат хората наясно, просто шумят.

а аз просто мърморя? зависи коя корица на охлюв по склона гледаме..