нещо гнило в англия

да си избера откъде да започна е като да си избера какво да слушам. нещата стават все повече и повече, съответно силните се увеличават по брой (,слабите - по подразбиране).

официалната музика до обяд в студиото (преди след Бърни да минем на ултраспокойни неща тип Ино) беше Wish, което когато не пускам аз, винаги е странно. в смисъл че хората не си избират дъ кюър просто така? нищо. съчиних десетина таблици в базата данни за бритдокс и стана време да говорим за ю-си-и.

ю-си-и си харесаха дизайна на 9-тия вариант и 3-тия месец.

толкова за работа. цял уикенд правихме най-забавните ни неща. хало реализира напълно валидна щампа за тениска, каквито ми се ще да я видя да продава по интернет. аз прекарах два дни с дебелите сенхайзери на главата си. проблемни бяха докато разбера как да ги наместя по не-по-малко-проблемните си уши. един вид и двете са безпроблемни в момента :) вечерите изкарахме в black&white.

проклеха ни кравата! още не е ясно дали се смалява но със сигурност е сменила разбиранията си за света и спешно трябва да успим едно село, за да я избавим от грижите. остава злояда както обикновено, но когато те ошамарят на първото съзнателно изядено от теб нещо, сетне оставаш някак.. анорексично същество. (изяде инструкторката). обаче танцува чаровно! огромният лъв на Немезис я предизвиква твърде често на спаринг, което не улеснява нещата особено...

един вид, с изключение на протеклия ни покрив, поради който евакуирахме голяма част от задната стая, (и заради който днес чакаме колин), всичко зад вратите и прозорците върви тихо и спокойно.

джо печата пощенски марки през софтуер на пощата. базиках мака на стеф докато подкарам смотания (му) принтер. или както той се изрази, колко вълнуващи са канцеларските материали!


сега идват нещата които ми създават импулс да пиша:

едно. 367 дни съм без паспорт. една година без инфо, дългосрочни планове, яснота, възможност да си организирам желанията и всичко факин' произтичащо. не ми се пише повече, защото нямам какво. имам само желание да спретна една страница с 10 изречения адресирани до това, което нормално бих наричал моя страна (по-скоро до тези които я представят) и да оставя всички засегнати да се подпишат електронно. лошото е че и от това ми е писнало. някой наскоро каза че ставало малко като Изкуплението Шоушенк.. ще пишем докато не ни отпуснат пари за книги, та да спрем да пишем (не 'щото се полагат)


две. някои неща през изминалата (и тази) седмица са много емоционални. втория комплект взривове така е напрегнал всички, а и ченгетата, че да застрелят бразилец с пет куршума в главата, след като го съборят на пода в метрото, пред очите на хората, направо си (беш)е закономерно. аз може да не харесвам бразилци защото са егоистични националисти, обаче никой не заслужава двойка цивилно-облечени полицаи да му насолят черепа петорно, само защото ги помислил за каквото ги е помислил и е хукнал да бяга вместо да спре и да ги остави да го пребъркат.

човекът просто отивал на работа, през стокуел. на тази станция съм слизал/се-качвал доста пъти, по път за/от училище. знам и района наоколо. принципно (което важи за по-голямата част от южен лондон), ако си нямаш работа там не се мотаеш въобще. пълно е с черни които те измерват от глава до пети и принципно не искаш да се заяждаш с никой, особено на фона на пустата и затова леко напрегната обстановка. така че разбирам човека задочно (може би).

това което ми прави впечатление е колко нелепо се държат официалните лица в случая. шефът на полицията казал че съжалява. вътрешният министър пък се изцепил че е ужасна трагедия да изгубят човек по този начин. на половин страница в Мéтро стоят двамата му родители, държат по една снимка в ръце. човек като всеки друг - обикновен, такъв - но ебаси съдбата.

това което ми прави още по-силно впечатление е карл. карл, който олицетворява за мен средностатистическия здраво-мислещ англичанин (изключвам средностатистическия превзет англичанин, около 1/2), някак защитава полицията и хвърля вината изцяло върху бягащия.

наясно съм че англичаните не харесват особено чуждоземци (всеки втори/трети тук). но пет броя.... и Кларк разправя - стрелбата с цел убийство е несъмнено необходима по точно това време, в анти-терористична обстановка.

топки. британците изненадват с рутина и се обединяват чудесно в трудни и опасни моменти. но по същия начин могат да са и безлични роботи, които приемат живота сякаш е интервал от време, който просто трябва да преминеш.

не мисля така, не мисля като тях.