rp

писал ли съм досега за това си разбиране? животът (ми) изглежда като шибана ролева игра, където е невъзможно да проимаш нещо без да пронямаш нещо друго. изглежда честно, нали? усещането е неприятно. особено в моментите, когато въпросното правило ти наложат от близка дистанция. тогава е като, предполагам, пейнтбол. лекé и тъпа болка. за съжаление дори емоциите не са положителни.

внезапно хич даже не ми се яде.

питам се понякога защо се блъскам всичкото си блъскане. осъзнал съм че съзнанието ми преминава на бавни обороти вече само в опит за самосъхранение, и, на това се надявам, с мързелът съм скъсал. мотивацията, естествено, е в бъдещето, но когато бъдещето стане настоящо, все някак си, отнякъде, се появява и настъпва моментът да ми се държи сметка. че се опитах да наваксам и за другите преди мен.

понякога се опитвам да отклоня деликатно този момент.
да предпазя някак от случването му.

познай.

какво ли е възпитанието в перфектност? висяща брадва над главата ти, която на първото грешно движение пада и те оставя да мислиш с врата си? бягаш като кокошка с прерязано гърло и търсиш сляпо, защото очите са на липсващата ти част. оправяй се с едните черва. ако си щастлив някой да ти събере двете 'половини', ще го бъде. но колко често това зависи от теб (мен самия?) се питам..

преди имаше къде да се оттегля. да се смотам и да се потопя, на тъмно, с нещо с което се споделяме взаимно за фон, музика, чай, одеало, незнам. безсънно-отворена уста пред екран който виждам но не гледам (или обратното).

сега вече не може.
пардон, няма къде.

ah, well..