ldn->bham

неща за които ще искам да си спомням:

1] винаги съм свързвал живота в мегаполис с някаква анонимност, но рядко със самота. онзи ден се наложи да премъкна чанта с подобаващи размери и най-вече тегло през половината подземна система на лондонското метро. не съм очаквал нищо, от никого, в нито един момент, но в кратките моменти между едно стъпало и друго, ми оставаше време да наблюдавам дали някой ще обърне внимание на това какво правя и евентуално да му/й се прииска да помогне. от около 100 подминали ме човека, един проима желание, когато ми оставаха две стъпала. любезно му отказах. но усещането че колкото е по-голям един град, толкова по-сам си в него, се загнезди дълбоко у мен. не че не го е имало, но досега беше по-скоро посетител, не резидент в мирогледа ми.

2] все още сме със само един комплект ключове, което автоматично ме оставя без ключ за вкъщи, за входната врата и за външната входна врата. по точно тази причина, а и бързайки за работа и мислейки на нещо като 1/3 от нормалното си, успях да се заключа между входните врати, забравил телефона си два етажа нагоре и с никой да ме чуе докато хлопам и викам. след около 20 минути тропане отнякъде изскочи един старец, който ме спаси, и на който трябваше да обясня в колко точно тъпа ситуация съм се оказал. попита за името ми, но не пожела да спомене неговото.

3] имам приятел от хърватска. ако съдя по него, хърватите са най-яките хора които съм срещал до момента. с неговите кола и помощ всичко от лондон се озова в моузли, на един път. любезно. последния път когато опитвах нещо подобно, направихме три курса. рекорди по компактност!

и така. във всичката суматоха, мейлът от майка ми ме завари неподготвен. в суматохата съм пропуснал да й се обадя. грозно.